Неудачник или късметлия?

Тя се надигна леко на пръсти и грабна малката порцеланова захарница, остави я на плота и се пресегна за кафеварката, която я чакаше на котлона с току-що готовото кафе. Спеше й се, навън още беше тъмно, нямаше защо да става толкова рано, но го направи, за да предизвика себе си. През лицето й падаше кичур от разрошената й още несресана коса. Стъпи накриво и в миг половината съдържание на кафенарката се оказа върху белият теракотен под. "Чудесно! Още не съм си отворила очите, а вече трябва да чистя кафе от пода!". Беше първата й мисъл, придружена от външно изсумтяване. Веднага след това последва: "И все пак имам късмет, че врялото кафе не уцели крака ми. Щеше да е много по-зле.". Но да намираш положителното във всяка наглед "скапата" ситуация е умение, което се изгражда с времето, с търпение, и най-вече - с желание. Като започнем от малкото - това да разлееш кафе, и стигнем до голямото - наистина ли е катастрофално, че тя е непохватна по принцип? Тя смята, че не е, защото за сметка на това се чувства секси и затова вечер си облича късата сатенена нощница и си слага хубаво секси бельо, без повод. Не се облича красиво само заради мъжа си, или заради някого. Трябва ли специален човек, за да изглеждаш добре? И дори да трябва - ти не си ли този човек? 

Ако нейното предишно назидателно аз се завърнеше отнякъде, нямаше да пропусне възможността да й напомни:

- Ти си неудачница, задето разля кафето така непохватно, дори това не можеш да свършиш.

- И въобще само неудачник може да е толкова непохватен.

- Ти си неудачница, щом се налага да ставаш рано без цел и посока. Хората стават рано за работа, а ти нямаш такава.

- Ти си загубенячка да не използваш възможността да спиш до късно!

- Колко си жалка да се разхождаш из кухнята по пижама, мислейки си, че си неповторимо сексапилна. Ако беше така, отдавна щеше да си на корица на списание, а не да лъскаш плочките с парцала, които току-що поля с кафе, понеже си абсолютно бездарна.

Но тя беше свикнала до толкова с хейтърското бръщолевене на онзи потиснически глас в себе си, че вече умееше изцяло да го игнорира и да припява друга песен, заглушавайки отровното му мъмрене:

- Разлях кафето, защото ми се спи. Какво толкова? На кой не се е случвало? Е, на мен ми се случва по-често от обичайното, но пък вярвам, че симпатичните хора са непохватни. Все в нещо трябва да не те бива. Иначе просто не е човешко.

- Радвам се, че успях да си наложа воля и да започна да ставам рано всички дни, независимо имам ли повод или нямам. Вярвам, че да тренирам волята си е полезно. А да си наложиш нещо учи на дисциплина. Да ставам рано не е върховно постижение, но пък всичко се започва с малки стъпки. Освен това, когато човек става рано, е по-продуктивен, може да се радва на деня и го изживява по-пълноценно. Харесвам чувството да се събуждам заедно с деня.

- Обичам да поддържам тялото си, защото това поддържа душата ми. Хубаво е да осъзнаваш, че имаш форма и си красива, дори когато чистиш кухнята. То това е готиното! На бал всеки е хубав. Не го правя, за да се показвам, а заради себе си. Аз също съм човек, искам да се виждам в добра светлина.

 Разлищата от късметлия до неудачник я прави мисленето, нагласите. Защото всичко е много субективно и зависи от индивидуалните очаквания на всеки един човек. Ако вземем като пример едно и също нещо - то може да изглежда като постижение или като непостижение в очите на различните хора. Например аз цял живот започвам различни дейности и непрекъснато нещо уча, а накрая така и не успях да открия своята ниша и единственото, което чувствам, че съм постигнала за моите 26 години, са едно семейство, дом и дете. За мен това е недостатъчно. Всеки може да направи семейство и да роди дете. Искам да остане нещо повече от това. Детето ще поракне, ще има собствен път и съдба, а аз какво ще оставя? И изобщо - коректно ли е да гледам на едно човешко същество като на свое постижение и да го товаря с подобна цинична тежест? Това са само част от въпросите, които всеки божи ден си задавам. Говори онзи глас в мен, търсещ неудачника.  Но пък има трети страни, хора безпристрастни, които като такива понякога виждат по-обективно нещата и казват: "Ти имаш семейство - това е чудесно! Семейството е ценност и най-силната обществена единица, а днес тази сила не се цени толкова и виж колко много хора всъщност нямат твоя късмет. Ти учиш непрекъснато, може и да не следваш една линия, което нарушава кариерното ти развитие, но пък обогатяваш мирогледа си, усъвършенстваш личността си - а това е много по-важно! Другото е просто занаят. Ти знаеш езици - защо не броиш това? Говориш един чужд език перфектно, боравиш с втори и в момента учиш трети. Утре ще знаеш три чужди езика, плюс родния си език, а не броиш това за успех и богатство. Твоето дете не е твое постижение, но убежденията, възпитанието, навиците, културата, волята, които ще получи, до голяма степен ще са твоя заслуга. Тази задача никак не е лесна!".

 Всъщност проблемът не е в наличието или липсата на късмет, а в стереотипите, които съзнателно или несъзнателно се изграждат в нас. Ние наблюдаваме една доста скучна и идеализирана тенденция за развитието на успелия човек, която въпреки това всячески се опитваме да следваме и често ако се разминаваме с нея, чувстваме разочарование. Схемата е: гимназия, колеж/университет, хубава работа по специалността, пищна сватба, апартамент/къща, щастлина двойка, бебе (към 30те), семейство и хубава заплата за издръжката му от експертна престижна длъжност, разбира се. Този напудрен американо-европеиден модел на средностатистическия успял човек сякаш ни стиска и ни пречи да дишаме.И всички в един момент изглежда се втурваме натам, въпреки убийствената му скучна баналност. И никой не се пита - А след това какво? След като всяка една точка от "плана" се изпълни какво следва? Кое е онова нещо, което му остава на човек? Което топли душата му, когато тялото му вече е старо? Когато силата му не стига да се труди, доказва и състезава непрекъснато? Къщата или колата ще го направят щастлив? Или споменът за поредния скучен подреден безличен живот? Къде остана онова нещо, изграждащо индивидуалност? И не е ли късметът във възможността всеки един от нас да има собствен път, непредвидим, понякога плашещ и отчайващ, друг път дяволски щастлив? Вярвам, че късметлия е онзи, който има възможността да търси себе си, т.е. свободния човек. Онези, които следват шаблони, те не са свободни - те са неудачници, заради това, че се страхуват да живеят в собствената си кожа.